Online School
Регистрирани потребители: 22537
DETETO.info
Вход
Регистрирай се!   Забравена парола?
Търси
DETETO.info
Бременност Бебето от 0 до 12 месеца Детето от 1 до 3 години

Полезна информация

Инициативи

Конкурси

Facebook
 

Еднакво ли обичаме децата си

Баба ми е начален учител и ми е казвала, че стремежът й винаги е бил, да бъде безпристрастна в отношението си спрямо децата в класа. Искала е и да не се привързва много, защото е тъжно, когато те преминат в пети клас и тя трябва да започне отначало с „нови” деца. За първото е била много старателна, докато второто не й се е удавало изобщо. Години след като завършат училище, нейни ученици са идвали да се видят с нея – срещи, за които си спомня с умиление. Замислих се по този въпрос, кои ученици се връщат да я видят? Отговорът – може би тези, към които е имала симпатия и тази симпатия е била взаимна. Защото и тя, като всички нас, е човешко същество, което си има своите несъвършенства. Едно от тях е това, че проявява предпочитанията си, в ситуации, в които е редно да постъпва безпристрастно. И тук не става въпрос за отношение, а за чувства. Тя просто не е могла да ги обича еднакво. А и не е логично, все пак те са много и така различни, всяко със своите индивидуални черти. В реална ситуация хората се срещат, „допадат си” и започват да се виждат по-често, защото заедно им е приятно. Но тази първоначална симпатия е в основата на зараждането на по-силни емоции – привързаност, обич, любов и т.н. Когато говорим за случайните срещи в живота ни всичко е наред. Но, ако обърнем темата към задължителните такива – със семейството, близките, роднините... Тогава става така, че нямаме право да обичаме по различен начин. А как така ни е забранено, като чувствата са нещо, с което не можем да се борим. Реално това, което държим под контрол са постъпките, понякога емоциите, но не и чувствата. Възможно ли е, предвид всичко, да не обичаме по еднакъв начин децата си? На този въпрос (доста труден и рядко задаван на глас) ще се опитаме да намерим отговори.

Ревността и съперничеството
Ревността между децата се случва точно заради обичта и вниманието на родителя. Много често става така, че децата в семейството се съревновават за вниманието на родителите си. Малчуганите са крайни в позициите си, съответно и в изказванията си и вероятно вербализират тези свои страхове с директно обвинение към родителя: „Ти обичаш брат ми/ сестра ми повече от мен!”. Тази ревност е обичайна, но все пак е добре да й се обърне внимание, ако нещата се задълбочат. Но, ако това съперничество не е безпочвено? Тогава какво се случва с детето? Родителят виновен ли е? Може ли и трябва ли да го коригира по някакъв начин? Всички знаем историята, че сърцето на майката се удвоява, когато роди второ си дете и по този начин обичта й е еднаква спрямо малчуганите. Един вид поделена. Аз много обичам и аналогията със свещичката, от чийто пламък може да се взема много пъти, за да се палят други свещи, но тя не угасва. Чудя се, дали е така? Психолозите говорят за индивидуално отношение към двете деца, което е различно от обичта. Майката и бащата общуват по определен начин с всяко от децата си, защото те са различни личности и към тях се подхожда индивидуално, спрямо уникалните им качества, характеристики и т.н. В любовта различието не означава количество. Добре е да имаме това предвид. Опасенията на децата, че родителската любов е различна, вероятно провокират диференциране в тяхната обич към бъдещите им деца. Или точно обратното – огромен стремеж да няма подобно разграничение. И в двата случая това чувство намира отражение в собственото семейството на детето един ден.
Ревността е обезпокояващо чувство, тъй като детето не умее да се справя с такова силно усещане. Важното в случая е не, че детето изпитва ревност, което е естествено и нормално, а начинът, по който то я понася и се справя с нея. Изказването на чувството с думи намалява напрежението и помага силната емоция да бъде овладяна (“ Знам,че си ядосан сега, че ревнуваш, но няма да ти помогне, ако нараниш другия”). Ако ревността бъде приета, това ще успокои ситуацията и самото дете. Ревността има различни проявления. Понякога тя може да бъде прикрита и да бъде превърната в коренно противоположни реакции и поведения (прекалена загриженост), но  може да предизвика униние у детето и апатия.

„Обичам ги еднакво, но по различен начин изразявам любовта си към тях.” – мнение на майка, наш читател

Обичаме ли еднакво родителите си
Неминуемо се стига и до реципрочния въпрос – дали обичаме еднакво родителите си? Всеки човек като дете на своите родители може сам да си зададе този въпрос, тогава ще установи, че ситуацията е много комплицирана и пак индивидуална. В много семейства до такава степен е залегнало убеждението, че любовта към децата е еднаква и съответно трябва родителите да се обичат еднакво, че малчуганите израстват с такава константа, която не подлежи на обсъждане. Повечето хора не успяват да изберат някой от родителите си като фаворит, именно заради това. Има и още нещо, когато коментираме чувствата на едно дете към родителите му все пак не трябва да пренебрегваме факта, че то вижда коренно различни модели в двамата. Бащата е в ролята на баща и към него се адресират и възприемат едни модели на поведение, а съответно към майката е съвсем различно. Реално не може да се направи сравнение между две коренно различни отношения, те функционират в напълно различен порядък. Тук става дума за възприемането на ролята на всеки един от родителите и вътрешното й приемане от детето. Разбира се, съществуват семейства, при които обстоятелствата са наложили детето да е по-близко, по-привързано и може би по-обичащо единия родител. Обикновено в тези случаи причините са обясними и обективни (напр. когато житейската ситуация на детето налага по-интензивна връзка с единия родител).   

Възможна ли е на практика еднаква обич
Еднозначен отговор на този въпрос няма. Всяко дете има своята индивидуалност. Дори и да се стараем да даваме по един и същи начин обич, грижи, отношение и т.н., не се получава. И не трябва да гледаме крайния резултат, защото той е НЕ – не даваме еднакво, защото това не е възможно на практика. Дори когато говорим за две бебета близнаци, те пак имат своите характерности и провокират различно внимание, емоции. Въпреки че, знаят това, много родители се обвиняват. Обвиняват се в това, че не успяват да дадат отношение, което всъщност не е постижимо, а толкова биха искали да са „перфектни“. Много често се обвиняват в несправедливост, чувстват се отговорни и виновни за преживяванията си и се стремят да „поправят“ това. В много случаи именно този опит да се „коригира“ отношението към двете (или повече) деца, води до изкуствен процес на общуване, до неестествено и подправено отношение, което децата усещат. И което ги обърква; кара ги да бъдат неискрени, защото приемат това за норма.

Как се случва разграничението
Отношението и любовта на родителите са различни и това зависи от степента и начина, по който майката или съответно бащата се припознават в децата си. Появява се един въпрос на подсъзнателно ниво „Колко от себе си виждам в дъщеря си/ сина си”. Има определени причини, които провокират това разграничение. Но тук не съществува правопропорционална зависимост между степента на разпознаваемост в детето и съответно обичта и отношението. Може приликата да е впечатляваща (както на физическо, така и на емоционално и поведенческо ниво) и именно това да е причината родителят да не толерира малчугана. Ако едно дете е било пренебрегвано като малко, то ставайки родител може да се разпознае както и в по-пасивното и склонно към фрустрации дете, така и в другото – по-динамично, това, което е център на внимание т.н. До голяма степен въпросното припознаване и „харесване” са напълно индивидуални и зависят от това дали познаваме и одобряваме себе си и съответно виждайки свои черти, дали това ще провокира положителна или отрицателна нагласа. В родителите, плод на подобно „делене” (вследствие на изживяната болка и разочарование в детството), могат да се проявят и двата модела (ако може да се каже, че са само два) – да повторят лошия опит на своите родители (на разделение между децата) и точно противоположния.

Родителите се променят
Една и съща майка не може да отгледа две деца по един и същ начин. Дори само факта, че жената на 20 е една, когато стане на 25, 30, 35...е съвсем друга. Променят се разбиранията й, мирогледът й, възможностите й, възприятията й, опита й – може да се каже, че почти всичко търпи изменения, под напора на времето. Да не говорим, че всеки човек се учи от грешките си и при втора и трета възможност се справя по-добре (в смисъла на това,че успява да се справи с тревогите си, не винаги, но поне стремежът е такъв).
 
И още...
Децата имат различен характер, затова и отношението към тях е различно. Детето, което намира начин да си извоюва повече внимание, защото е по-артистично или има просто дарбата да го прави, естествено е по-привилегировано в някои случаи. Другото, за да компенсира, има шанс да се превърне в лошото, точно защото това е неговият начин да привлича внимание. Така постепенно децата започват да се чувстват "делени". Има и друга зависимост – понякога майката (защото най-често борбата е за нейното внимание) е по-привързана към детето, което е по-слабо физически или психически и тя инстинктивно отвръща на това с по-голяма загриженост и внимание. Навремето е имало голямо разделение между децата на полов признак, в зависимост от това дали е момиче или момче. Момчетата са били значително по-предпочитани, тъй като те са смятани за продължители на рода и фактически наследници и пазители на някаква родова традиция. Разграничение се е случвало и на базата на поредност. Първородните са били привилегировани. Към настоящия момент тези модели не са продуктивни и постепенно отпадат, макар че все още се случват и подобни неща.

За финал
Майки споделят, че изпитват любов към децата си като цяло, а не към всяко едно от тях по отделно. Това е някаква събирателна любов, която звучи като приемливо решение. Не е ясно как се постига и доколко е рационална, но определено е задоволителен отговор на въпроса „Възможно ли е да обичаме еднакво децата си?”. Когато става дума за емоционално-психологическата страна на човека, тогава еднозначни отговори няма. Нищо не е само черно или само бяло, затова и трудно се дават съвети (рецепти). Защото всичко е в процента на сивото, а там вариантите са стотици. Целта на статията е по-скоро да поставим отправна точка, от която всеки сам (или с помощ) да открие своя начин да се разбере проблема. 
Консултант на материала е Светлана Благоева, психотерапевт, svetlana_petkova@hotmail.com


Изпрати на e-mail  Изпрати на e-mail     Разпечатай  Разпечатай

Коментари

Няма добавени коментари за тази статия
 
infoguide
Архивни броеве
maichinstvo
Архивни броеве
Myki 10

ТОП Видео

Всички

Училище за РОДИТЕЛИ

Добави Изтрий

Анкета

Имаше ли Вашето бебе крусти?

Гласувай Резултати
      WebDesignBG   
Следвайте Списание Майчинство във Viber