Online School
Регистрирани потребители: 22265
DETETO.info
Вход
Регистрирай се!   Забравена парола?
Търси
DETETO.info
Бременност Бебето от 0 до 12 месеца Детето от 1 до 3 години

Полезна информация

Инициативи

Конкурси

Facebook
 

Борбата да бъдеш майка

За много хора майчинството идва естествено и безпроблемно. То не е плод на целенасочени усилия, а просто е следствие на любовта между двама души. Понякога само любовта, обаче не е достатъчна и съдбата подлага на истинско изпитание хората, решили да станат родители. Ще ви направим съпричастни към историята на една силна жена, пред която границите, трудностите и перипетиите са нищо на фона на правото да бъде майка. Това изконно права на всяка една жена се превръща в мечта за Нина Николова-Терзиоглу. Нещо повече -то е цел, за която борбата е жестока. Но тя е готова да я води.


Ето я нея. От първо лице. С думите на Нина 
Започвам с историята отначало. Тогава с моя съпруг работехме в Израел. С него сме заедно от 1998 г. и както се казва, имаме голяма любов. Винаги сме планирали дете. Но моментът не идваше. Искахме да натрупаме достатъчно капитал, за да можем спокойно да правим планове за бъдещето. С връщането си в България, малко по-късно (през 2003 г.), дойде и огромното желание точно сега и тук да имаме бебе. Тогава започна всичко. Една година правихме опити, но те не довеждаха до желания резултат. Затова тръгнах по прегледи и изследвания, с които да установим, дали има някакъв проблем. Защо не мога да забременея (при положение че аз имам една голяма дъщеря)?  След поредица от премеждия се оказа, че трябва да прибегнем до ин витро оплождане. Започнахме да посещаваме една клиника (в София)и да правим постъпки за процедурата. Искам да споделя, че е много важно на какъв доктор ще попадне едно семейство в този момент. Важно е лекарите да бъдат добри професионалисти. Не го казвам случайно – наложи се да направим 4 инсеминации и едва след третата, лекарите направиха спермограма на съпруга ми! Оказа се, че той има инфекция, която се лекува, но докато установим това, аз трябваше да мина през процедурите. Емоционалната болка от тези неуспешни опити е наистина огромна. Не искам да коментирам финансовата страна, но всеки, който е тръгнал по този път, знае, че и тя не е за пренебрегване. Определено парите са много. Стремежът ми да бъда майка и да имам дете, обаче беше толкова голям, че друго не можеше дори да доближи това желание. По време на опитите цялото ми същество беше насочено към това и всичко останало минаваше на заден план. След като вторият опит беше неуспешен, аз реших, че нещо определено трябва да се промени. Не съм свикнала да се отказвам и цял живот ми се е налагало да се боря за всичко, което имам. Осъзнах, че и с това ще бъде така. Затова вложих останалите си сили в тази посока.


За работата и ежедневието
Изследванията и процедурите, около едно такова оплождане са много и трябва да се правят в определени дни и часове. Това значеше непрекъснато да отсъствам от работа. Което още повече ме притесняваше и затова взех решение за себе си, че в този момент семейството ми е най-важно и трябва да му посветя времето си. Напуснах работа и се заех изцяло с това да стана майка. За съжаление в 90% от случаите жените, тръгнали по трънливия път на ин витро оплождането, се принуждават да постъпят така. Невъзможно е за човек, който работи на 8-часов работен ден и е с фиксирано работно време, да се справи. Много бих се радвала, ако нещо се промени в тази посока. Според мен трябва да има известни привилегии за тези жени. За жените като мен. 

Емоционалната страна и пътят навън
Чувствах се ужасно. Още повече допринесе и това, че съпругът ми продължаваше да работи в чужбина и реално се връщаше само за процедурите. Цялата сложна схема много ми се отразяваше. След всичките неуспешни опити тук и това, че реално с мъжа ми бяхме разделени, реших, че ще отида при него. Той по това време работеше в Македония, в един град близо до границата с Гърция - Гевгелия. Там продължихме борбата. Това се случи в края на декември 2010 г. Проверихме коя е най-добрата клиника за ин витро процедури там. Разбрахме, че се намира в гр. Битоля и веднага предприехме пътуване, въпреки че се намирахме на около 150 км от там. Искам да разкажа за усещането, когато стъпих за първи път в клиниката. Явно интуицията ми е била много силна в този момент, защото аз бях сигурна, че този път ще стане, ще се случи...аз ще забременея. За това допринесе много и персоналът на болницата, за което искам да изкажа благодарността си. Хората там бяха изключително позитивно настроени. Държаха се много добре с нас. Но това, което ме изумяваше и което за съжаление не срещнах тук, в България, беше огромният ентусиазъм и убеденост, че със сигурност опитът ще бъде успешен. Целият персонал, от санитарките, през сестрите и акушерките, до разбира се доктора и ембриолога, бяха сигурни, че ще стане. Въобще нямаха съмнение в това. Може би тяхната настройка ми повлия и на мен. Има и още нещо, което много ми помогна – в Македония процедурата е по-различна от тази в България. Не съм лекар, не искам да определям кое е по-добре и кое не от медицинска гледна точка. Но за мен е важно, че аз успях така. А това, което беше наистина много важно и което съм сигурна, че ми помогна беше, че цялата процедура се случваше пред очите ми. Аз и съпругът ми гледахме сперматозоидите, след това видях как ембрионите влязоха в тялото ми. Станах свидетел на всичко това и съм убедена, че чисто психологически това има значение и указва положително отражение. Причината е, че виждаш всичко и ставаш по-съпричастен към него. Всяко усещане, всяко трепване те обнадеждава и подхранва вярата, че този път ще стане.


Очакването
Трансферът се случи на втори март 2011 г. Съответно след това имаше един двуседмичен период, в който трябваше почти изцяло да лежа и да чакам резултата. Тези дванадесет дни ми се сториха като една година. Толкова бавно минаваха... Тревогите ми също допринасяха. Въпреки това аз се усещах различна. Струваше ми се, че лицето ми се променя, чувствах тежест в гърдите, имаше и други симптоми. След всичко, през което преминахме, допусках, че може и да си въобразявам. Защото, когато искаш и чакаш нещо толкова силно и толкова много, психиката ти започва да се повлиява. Датата, на която трябваше да направим теста за бременност беше 13-ти март. Помня всичко сякаш е било вчера. Но точно тогава мъжът ми нямаше как да е с мен. Тогава той ме помоли да не го правя сама, а да изчакам до 14-ти, за да бъдем заедно и ако трябва да плачем, поне да сме двамата. Той се притесняваше, че отново няма да стане и това ще ме съкруши. Изчакахме до 14-ти и направих тест. Използвах тест, който ми бяха дали от клиниката. Оказа се, че той е невалиден. Излезе една ясна черта и втора, която беше по-дълга и бледа. Затова реших, че трябва да си направя кръвен тест. Но градчето, в което живеехме беше малко и нямаше къде да се случи това. Затова накарах съпруга ми да отиде и да купи шест теста за бременност. Нервите ми бяха изключително обтегнати и смятах да правя тест след тест, докато не видя положителен резултат. Отворих единият, направих го и трябваше да изчакаме 6 минути. Това време ми дойде в повече и аз се разплаках. За миг си представих как за пореден път резултатът ще бъде отрицателен и започнах да си мисля, че отново трябва да се подложа на същото, да мина пак по този толкова болезнен път отначало. Въпреки това никога не съм мислила за отказване. Не знаех, дали ще имаме парите за пореден опит и дори започнах да си обмислям как ще ги набавим...въобще съзнанието ми за пореден път търсеше изхода, начина, по който ще можем да имаме дете. Изминаха тези тягостни и решаващи 6 минути. Нямах силите да погледна теста, затова го взе съпругът ми.


Погледна го и ми каза: „Жожи, честито!”
В този миг го гледах и не повярвах, смятах, че ми казва това нещо само, за да ме успокои. Взех го и видях двете розови чертички. Tогава наистина не знаех какво да правя. Грабнах телефона и се обадих на ембриолога Горан. Той е изключително лъчезарен и топъл човек и може би това ме е провокирало несъзнателно да потърся първо него. Той почти извика по телефона. Толкова много се зарадва...такова искрено и лично отношение наистина не съм очаквала. След това и целият екип на клиниката и специално д-рТрапчевски, сподели нашата радост с викове от щастие. Тези хора наистина бяха щастливи и сякаш не толкова заради техния успех, колкото за моето щастие. Подобно отношение не се забравя!


Бременността
Трябваше ми някъде около един месец, за да осъзная случващото се. След всичко, през което минахме,  сякаш съзнанието ми не можеше да повярва, че най-после аз съм бременна. През годините съм си представяла този момент, мечтала съм за него и явно не можех да осъзная, че вече се е случил, че тази битка е спечелена. Но предвид, че всичко ставаше толкова трудно, ме обзе страх. Притеснявах се за всичко около бременността. За съжаление в Гевгелия имаше един кабинет, който можех да посещавам и той не беше много добре оборудван. Техниката, която използваха, беше стара, но въпреки всичко аз всяка седмица отивах на преглед. Около третия месец от бременността се случи нещо, което изключително много ме изплаши и беше, може би, най-тежкото изпитание през деветте месеца – аз прокървих. Веднага тръгнахме към лекаря, за да видим защо става така. В Гевгелия докторите не можаха да ми кажат причина и общо взето това ме притесни още повече. Тогава реших, че трябва да се върнем в София. За това пътуване местните лекарите бяха убедени, че ще бъде фатално за бременността. Явно в такива критични моменти майчината интуиция е изключително силна, защото аз бях убедена, че това е правилното решение. Оборудвахме колата с възглавници и бавно и внимателно тръгнахме за София. Отидох веднага на лекар при д-р Коновалова, която е страхотен специалист и човек и се оказа, че няма повод за притеснение. Предписа ми медикаменти за задържане и нямаше последствия от това прокървяване.


Още един труден избор
След като се разминаха и тези премеждия, отново се върнахме в Македония, където аз стоях около месец. Някъде в края на четвъртия месец окончателно се върнах в България, защото бременността ми напредваше и нямаше как да пътувам постоянно. А докторите в Гевгелия не ме караха да се чувствам сигурна и спокойна. Това решение никак не беше лесно, тъй като, за съжаление, обратно в България щях да се сблъскам с другия голям проблем – тук съм сама. Мъжът ми нямаше да бъде с мен постоянно, както беше в Македония. Но въпреки това го направих. Заради сина си.

Най-хубавият момент в цялата бременност беше тогава, когато за първи път го почувствах. Когато го усетих да ме рита. Всички симптоми на бременността – тежестта, киселините, проблемите със съня – не ме дразнеха, а ме караха да се чувствам щастлива и удовлетворена. Усещането, че вътре в теб има някой, е може би най-хубавото, което съм изпитвала. Всяко нещо, свързано с бебето беше просто чудесно – купувахме креватче, дрешки и въобще всички нужни принадлежности с истинска емоция и трепет. Защото това ни приближаваше крачка по крачка до момента, в който щяхме да прегръщаме нашия син.


Развръзка, докосната от съдбата
И така моментът настъпи. Дойде дългоочакваният 11.11.2011 г. Тази дата имахме възможност да изберем.  Нямаше как, след всичко до тук, датата да не бъде паметна. Съдбата в последствие допринесе също за това. Постъпих в клиниката към 8 часа сутринта. Преоблякох се и видях как до моето легло настаняват една малка количка, в която след малко ще бъде моето дете. Това е нещо, което много силно се е запечатало в съзнанието ми.
Направиха ми всички процедурни изследвания и започнахме да чакаме. През цялото време до мен беше и съпругът ми, той щеше да присъства и на раждането. Чакахме доста...стана 9, 9:30, 10 ч....Това чакане толкова много ме изнерви, че в паниката и в очакването ме обзе силно желание да избягам. Исках просто да се махна от там. Дори търсех с поглед изхода. А мислите ми изработваха плана на бягство. Така или иначе това беше невъзможно -  нямаше къде да отида с този огромен корем и по пижама ! Чакането продължаваше...никой не ме викаше...стана 10:30 ч, почти 11. Изведнъж в стаята нахлуха акушерките и персоналът и ми казаха: „Хайде Нинка, ти си!”. Бързо ме свалиха долу и ме качиха на операционната. След толкова чакане цялата тази суматоха ми се видя още по-голяма и интензивна. Сърцето ми се сви, притесняваше ме и самата операция. Не можех да осъзная как ще съм будна и те ще извадят детето ми. Нямах видимост и не знаех какво се случва...в този момент докторката извика: „Чу ли го?”. Тогава моят син изплака. В този миг другият лекар (д-р Александров) погледна в страни и чух: „Вижте колко е часът!”. Беше 11 часа и 11 минути. Така Берк се роди. И беше прекрасен...най-красивото дете на света!
Нямах търпение да го гушна и да го целуна. Съпругът ми го видя пръв и дойде с насълзени очи с думите: „Жожи много е красив!”. Когато вече бях в стаята с бебока, изпаднах в депресия.Почувствах страх, че съпругът ми отново трябва да замине за Македония на работа и аз пак ще съм сама. Благодарение на д-р Коновалова преодолях и това чувство.

Как се води тази борба
Какви ли не мисли ми минаваха през главата. Имаше и завист, когато виждах бременни жени. Самосъжалявах се, молих се, исках го и накрая остана само надеждата, че един ден ще стане. Има моменти, в които си мислиш за отказване. Особено след поредния неуспех. Чувствата ми постоянно бяха като една парабола. Тръгваш отнякъде и вървиш, бориш се, стигаш почти до целта и изведнъж се озоваваш пак там, на дъното. Единствената черта, на теста за бременност, те бута и ти падаш отново. Но се озоваваш не в началото, а по-назад, защото емоционално ти си съкрушен от този резултат, а трябва да го преодолееш и пак да се изправиш. Готова за същата битка. Това е най-трудното. Аз успях благодарение най-вече на моя съпруг и на силната връзка, която имаме. Независимо от всичко винаги сме били един до друг и сме се подкрепяли, въпреки трудностите, проблемите и разстоянията. Винаги, когато единият падне, защото ударите са наистина много и силни, другият е бил там, за да му подаде ръка и да му помогне да се изправи. Защото пътят е труден и трябва да сме двамата. Точно това ме изправяше всеки път и ми даваше силите и куража да продължа. Сигурна съм, че благодарение на това успяхме. Много ще се радвам, ако поне мъничко дам кураж, вяра и сили за борба на жените като мен. Защото е трудно, наистина трудно.

В момента
Сега се боря и се надявам, че един ден нашият тати ще намери доходна работа тук, за да можем да сме напълно щастливи заедно. Ние сме тук, в България, а той продължава да работи в Македония, за да може да се грижи се за нас. Идва си през седмица и от тези моменти, когато цялото ми семейство е заедно, черпя сили за останалото време.


Изпрати на e-mail  Изпрати на e-mail     Разпечатай  Разпечатай

Коментари

Няма добавени коментари за тази статия
 
infoguide
Архивни броеве
maichinstvo
Архивни броеве
Здрави детски зъбки
Maichinstvo - abonament
GOO

ТОП Видео

Всички

Училище за РОДИТЕЛИ

Добави Изтрий

Анкета

Имаше ли Вашето бебе крусти?

Гласувай Резултати
      WebDesignBG   
Следвайте Списание Майчинство във Viber